Избор
Елизабет Кюблер-Рос
За разлика от другите живи същества, човекът е удостоен с едно голямо предимство – той е свободен в избора си. Ние не сме безволеви, безсилни прашинки, които вятърът подмята насам-натам. Приличаме много повече на хубавите снежинки, създадени от Господ – всеки един от нас отделно. В цялата вселена няма снежинка, която да прилича точно на някоя друга, и в цялата вселена няма друг човек, който да прилича точно на този – дори и еднояйчните близнаци са различни.
Всеки един от нас е роден поради определена причина и с определена цел и всеки от нас ще умре едва тогава, когато е осъществил онова, което е бил предопределен да осъществи. И всичко зависи от това дали сме готови да направим най-доброто от времето между раждането и смъртта и то най-доброто от всеки ден, от всеки миг, от всяка предоставена ни възможност.
Ние имаме избора. Ако сме болни от рак, естествено че можем да скрием главата си в пясъка и временно да потърсим забрава. Бихме могли да се оставим на самосъжалението, гнева и горчивината, докато стане твърде късно. Или можем с пълна сила да се устремим към най-доброто достъпно лечение в страната или в чужбина. Можем да държим болестта в тайна или пък да водим борбата заедно с хората, които обичаме. Не само ние самите бихме могли да растем и съзряваме в тази борба, можем също и да дадем този шанс на хората, които се борят с нас и страдат с нас. Любовта е отдаване, а всяко отдаване има смисъл и стойност само тогава, когато носи добро и за двамата – и за даващия, и за този, който приема.
Когато сме смъртноболни, можем да се откажем от битката. Можем да се опитваме да привлечем вниманието на другите към себе си. Можем да плачем. Можем дълго преди да е дошло времето, да се превърнем в инвалиди и безпомощни. Можем да отприщим към другите гнева си и чувството, че съдбата се е отнесла с нас лошо и несправедливо – и така да ги направим нещастни. Можем обаче да изберем и друг път – можем да довършим делото си докрай и да изпълняваме сами всичко, на което сме все още способни. Ако сме смели и успеем да предадем на другите чувството, че в съществуването си все още виждаме смисъл, това няма да остане без следа и в техния живот.
От хилядите смъртноболни деца и възрастни, които съпровождах през изминалите десетилетия, останаха в мен всъщност само онези, които бяха готови да споделят с мен преживяванията си. Че ние възприемаме толкова, колкото и даваме, е най-важният и най-дълбок урок, който научих през годините. Онези, които не дадоха израз навън на страховете си, фрустрациите си, чувствата си за вина и мисли за неуредени и несвършени неща, останаха прилепени към този товар и може би дори задушени от него. Онези, които имаха смелостта да плачат, дори – когато е нужно – да се дерат, да предизвикват и Господ, да споделят болката и объркването си с другите, се оказваха накрая тези, които бяха стигнали до дълбочината на човешкото ни съществувание. И те бяха също хората със спокойно и умиротворено лице, което свети отвъртре, когато отпътуваха в отвъдното – така че който влезеше в стаята им в последните дни беше обземан от тихо благоговение, когато ги поглеждаше. ..
